Толкова мигове литнаха с вятъра, мило момченце.
Падаха тихи, въртяха се бавно в захлас.
Както и ние въртяхме се с тебе – невинни листенца,
дъх срещу дъх и потрепваше лятото в нас.
Ангелски смях. А в очичките грееха факли на рицар,
те осветяваха нашите нощи и дни.
Звънко гласче като изворче плискаше сутрин водица,
мокрейки моите сухи, студени, страни.
Вече порастваш, детенце, укрепваш, добро все раздаваш.
Как ще те пусна, кажи ми, да тръгнеш на път?
Сам срещу вълците, конче невинно, нозе да изправяш,
грозен, озъбен от бяс, ако ревне светът. ...