* * *
Обичаш и мразиш, и ето, че пак
съдбата възпира тоз шеметен бяг,
и сграбчва те здраво в клещи стоманени,
и злобно просъсква “Падни на колене!”
Да падна ли, казваш? Нима ти не знаеш,
че мойта душа за теб и нехае,
съдбата кове си със собствени длани,
от удар не бяга и цяла е в рани.
А раните черни кървят дотогава,
дордето се скапят и време настава
гнойта да изрежеш, от болка да виеш
и нийде да няма къде да се скриеш,
че нито мехлеми, ни доктори разни
не ще я изчистят от думи омразни,
от хорската злоба, която полека
увива се бавно и смачква Човека.
И мачка, и гази, живота ти трови,
в калта те набутва и гледа за нови
невинни души, що за щастие плачат,
да мачка и тях, та да почнат да грачат
кат гарвани черни над гробове тъмни,
кат духове страшни, що вият до съмнало...
Не можеш да знаеш, че тази душа
със нежност и ласки живее сега
и туй, що е черно и гнусно, и гадно,
е свлякла отдавна, снагата й бавно
отново се вдига и, с поглед нагоре,
тя слънцето вижда, не черни гробове!
© Борис Кадинов Все права защищены