Прочетох книга, но не я разбрах.
Удавих се във болката на другите.
В ръцете малка радост подържах...
Не знам дали я изкълваха гълъбите...
Редуваха се слънце, дъжд... пак дъжд...
Градът се скри под шарени чадъри.
А някъде на изток един мъж
издирваше погребани кахъри...
Погребани под лепкавата кал
(от тази, дето, казват - сме направени).
Къде стои спасителният сал,
когато срещу Бога сме изправени?
Пред Него или пред самите нас -
и грешките ни пагубно преляли...
Удавяме на всеки кръгъл час
достойнства, справедливост, идеали...
Удавяме любови и мечти.
До сух бряг само егото ни стига.
Удавени сме в себе си. Почти.
Победоносно Дяволът ни смига.
Помолих си надежда от небето,
но само гръмотевици се чуха.
Боже, пази ми близките, детето...
И дай кураж на всички в Аспарухово.
Небето пак ядосано заплака,
нечуващо отчаяните вопли.
Имам чадър по-шарен от дъгата
но ни прегръща той, нито ме топли...

Павлина Соколова