Забрави ли, какво си обещахме?

Какви ни бяха клетвените думи?

Че любовта ни, ще е вечна!

Че няма кой да я сломи!

А Любовта...

А Любовта през входа влезе

в малкият ни дом.

Обсипана със цвят от рози,

кралица по червен килим...

Оркестърът гърмеше - "Менделсон".

Салюти, "Браво" и "Ура"

до късно будеха нощта...

И никой, никой не видя

(Дори подпийналият кум)

как бавно, бавно се промъкна,

напук на всичко Ревността.

В килера влезе. Там се скри,

зачака кобният ни час...

А Любовта била принцеса,

изтънчена, с изискан вкус.

От лукът и от чесънът,

от немотията, гладът, студът

все правеше гримаси

и тропаше със крак...

А Любовта била свенлива поетеса,

чувствителна, със нежен слух...

От дрязгите, скандалите,

от виковете и от крясъците

извръщаше глава.Ушите си запушваше...

И някак си ѝ стана тясно, чоглаво и душно...

И може би затуй си тръгна...

Да търси други, като нас...

Но не сегашните, но не сегашните!

А влюбените, младите, предишните!

Които обещаваха

Които се заклеваха

И вярваха в това!