В един различен свят от този,

(или в доброто старо време)

човеците ще водят диалози 

на живо по съдбовни теми. 

И ще държат ръцете си наистина, 

и ще докосват топлата си плът. 

Ще вярват, че не са измислени 

и във вените им има кръв... 

А чувствата им ще са истински. 

Не ще умират емоционално. 

И най-далечните ще бъдат близки, 

в живот без роли виртуални. 

Ала това е някак утопично, 

и всъщност повече усещаме, 

че не живеем просто и логично, 

отгоре на това и грешно... 

Не съм модерен комформист. 

Не клякам даже и от болка, 

и не размахвам белия си лист, 

за мир посрещнат с хляб и сол. 

Но аз съзнавам, че наивно е, 

да търся смисъла в човешкото.

Да бъда вечно в опозиция, 

на тъй бездушния прогрес...

И въпреки това упорствам.

Размахвах търсещо ръцете си, 

понеже вярвах неуморно, 

във пулса на едно сърце. 

Това, що бие толкоз лудо

и с всеки удар дава обич. 

Изстрадало, но адски влюбено 

и ме разнежва още повече... 

Не исках да съм в този свят, 

във който щях да онемея, 

от викове към Господ с яд, 

защо не дава да те изживея. 

Но ето ме пред твойта гръд, 

дошъл с лирични монолози. 

Посоката ни е на верен път, 

а ти изпълваш диалозите... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

24.10.2023