Ако можех да докосна с пръсти небето,
тъй както докосвам твоето лице.
Ако можех да пробия дупка в морето,
тъй както ти проби в моето сърце.
Ако можех с поглед дървото да запаля,
тъй както ти запали огъня в мен.
Ако можех врага да повалям,
тъй както повали ме още първия ден.
Ако можех, но не мога! Какво да направя?
Да седна под дървото и да роня сълзи вместо с поглед да се мъча да го запаля,
ще чакам да поникнат две рози без бодли.
две рози, които с любов ще откъсна и нежно ще ги потопя в булото на любовта.
Две рози, които вечно ще ме връщат във времето на любовта и младоста.
А времето тогава беше безгранично,
безгранична даже беше любовта.
За разликата в годините ми беше безразлично, но голяма мисля бе наивността.
И тази ми наивност накрая ме погуби,
че в чувствата твои тя май се заблуди.
И накрая вече всичко отлетя-наивността и обичта,
а единствено остави ми тя-болка,разруха и тъга.
© Гергана Маринова Все права защищены