Без да разбера,
открадна щастието ми;
Аз съм далтонист, жадуващ дъга;
Слънцето ме студи;
Сред крещяща тишина
мелодията ми мълчи;
Превърна живота във вечно новолуние,
От липси и сърцето потъмня..
Остави ми само празно небе.
Мозъка анатемосва алогичността
на наивното дете,
повторно скочило в същата клетка,
заключило се вътре
и глътнало ключа.
Като бял дроб, задръстен с катран
не мога да дишам;
Като черен роб, лишен от свобода
не мога да съм щастлива;
Като остарял гроб, изоставен от света
вече не виждам цветя;
Като вярващ поп, молещ се за своята душа
чакам камъка да прокърви
Като древен андрогин, търсещ втората половина,
аз търся Те(б)...
О, слепи, глухи, неразбиращ, мой мили...
В търсене на твойте апокрифи
пак губя себе си,
но в теб отново се намирам.