В един тих, приветлив, февруарски ден,
когато навсякъде сняг е валяло,
извикала мама високо и ето ме мен,
мъничко слънчице с пухкаво тяло.
Щом съм пристигнала на белия свят,
присвила съм с рев две юмручета,
нападал от покрива снежен бял цвят,
поръсил той пътя ми земен с грижи.
През обич и омраза, смях и сълзи,
живота си земен до днес аз живея,
срамувам се облак щом пропълзи,
разцъфне ли слънце в мен, се гордея.
Като нестинарка по огън вървя,
без вяра случвало се е да осъмна,
но душата си от дявола зъл да спася,
намирала съм пак сили да тръгна.
На никого нищо не обичам да дължа,
била съм, злословят, бодлива къпина,
светлина да дарявам е моята мечта,
а иначе името ми е всъщност Кръстина,
то е свята благословия на Голготския кръст,
преродил с бяло безсмъртие тленната пръст.
Затова щом зъл облак ме погребе в черна кал,
аз вълшебно възкръсвам в нов изгрев бял,
и знам,че няма никой в мен никога да победи,
крилете песенни, с които Бог щедро ме дари.
.С тях летя високо и не ме страх от интригите
коварни, на злословията разни от величия
бездарни. Звукът на светлината
в тях звънливо и непобедимо пее
и нетленно слънце с вълшебен огън
дръзко грее.Те са дар безценен
и приятел верен, огледало слънчево
за облачните дни, с тях щастливо
сбъдвам и най-невъзможните мечти.
© Кръстина Тодорова Все права защищены