Слънцето лениво отвори

                  сънливи очи,

вятърът палаво събуди

                  морските вълни;

цветята сияят, окъпани

                  от утринна роса,

птици чуруликат омайно...

Лято е.

Нов ден се ражда.

Нов ден

            и ново начало.

Хайде,

      скачай,

втурни се в живота!!!

Огледалото и аз.

Питам с поглед

другата отсреща:

- Аз ли съм това?!

Блед призрак

на представата за себе си.

Не, не навеждай очи!

Аз ли съм това?!

Горчива стойка,

противопоставяща се на времето.

С лицемерните си пръсти

времето изцежда живота ми.

Вече побеляха слепоочията ми,

отмина младостта щастлива

в този кратък живот.

Няма го буйният пламък

в очите,

аз съм цялата тъга и пустота;

и в сърцето трепета вече го няма

остава само празнота...

Тъгувам за всичко онова,

което можех да съм,

но не бях;

тъгувам за непокорени върхове...

С тази болка уязвени са дните ми.

Огледалото и аз.

Питам с поглед

другата отсреща:

- Аз ли съм това?!

Старея аз,

наистина старея,

но ти, сърце,

не ме предавай -

остани ми младо...

Лято е.

Утрото ми се усмихва

прелестно.

Нов ден се ражда.

Нов ден

и ново начало.