Пръсти

по онази високо вдигната вежда.

Пригладен кичур

над онзи поглед-свредел,

с който не просто виждаш.

Пробиваш.

Обвивки и щитове.

Намираш

сърцевина.

И я целуваш.

От душа.

Развенчаваш митове.

По-точно вдигаш им летвата

с твоята реалност.

И е някак сакрално.

Като обещание

пред малък олтар.

Но клетвата е моя –

да съм ти дар.

Без колебание.

Само желание,

желание,

желание …

Да те докосна там…

Близо до белега

(ах, тази рана).

Като балсам

или нега

да се разлея върху ти.

Желана.

Да съм ти нужна

като дихание,

просто.

Колкото и тъжни

да са въпросите ми

на твоите отговори.

Не говори!

Само почувствай.

Как се разпилявам с  косите си

на гърдите ти.

Приеми.

Мен.

Мечтите ми.

Щом само мои са,

цената безгласна е.

Станат ли „нашите“ –

са за заплащане …

Аз съм богата.

А ти?