Аз съм само река – отразила света огледално,
водна нимфа душата ми – болка по пътя влече.
Щом звездите свещици в небето среднощното палнат,
се надпявам до съмнало с някое тъжно щурче.
Аз съм само река. Постоянството камък оглажда.
Зная приказки много, но помня и смърт, и войни.
Утолявах в жестоката суша въпѝеща жажда
и дори ледоходът в сърцето не ме промени.
В мене влизаха кални, измивах и кръв от ръцете,
после дълго поплаквах с крайбрежните тъжни върби.
Отразявах с годините черния мрак безпросветен,
преживях с вековете безбройни различни съдби. ...