Уморих се от стягащи пръстени,
примки въжени. Дишам едва.
С тиха обич и нежност покръстени
думи имам. И само това.
Уморих се в блатистите пристани
да измръзвам сред кал и тъга.
Имам стихове – с болка пречистени.
Те за теб са – преди и сега.
Уморих се небета посърнали
да огрявам. И ето ме нà.
Ветровете, душата прегърнали,
ме превръщат в онази жена,
за която говорят ти – лудата.
Теб последвах през тръни и прах...
Прегърни ме! Дочаках си чудото.
Аз съм тази, която не бях...
© Надежда Ангелова Все права защищены