Сезоните на моята душа

Събуждам се от сън дълбок,

заварвам до себе си празна завивка.

Посрещам сама света жесток,

а душата ми е в плен на телесната обвивка.

Осъзнавам нещо - идва есен,

сезонът, в който всичко замира.

И пея рано сутрин тъжната си песен,

че без теб душата ми няма мира.

Забравих твоя глас неземно нежен,

забравих твоите сини очи.

И чудя се дали заради мен си тъжен

или заради друга болката те промени.

Идва зима - всичко е заспало.

Ставам хладна като лед.

Но очаквам слънце да е засияло

и точно то да ме отведе при теб.

Идва пролет - слънцето пеква.

Душата копнееща пробужда се за живот.

Виждам те и гласът ми секва,

припомням си аз старата любов.

Идва лятото горещо,

с теб вървим заедно напред.

И не подозираме, че идва нещо -

есента разваляща душевния ни ред.

И всичко се повтаря отначало,

омагьосан кръг, който не ще преодолея.

И погледна ли се в огледало,

отражението си виждам, но не знам дали живея.