14 окт. 2015 г., 20:10
Баба Мария
Прибирам се късно, а някой ме чака.
Притеснени очи поглеждат ме в мрака.
Със загрубяла ръка тя нежно ме милваше,
сякаш с любов ме подсилваше.
Дълбоките бръчки не скиваха красотата,
в потъмнелите очи виждах пъстротата.
Беше слънчев ден, адска жега беше.
Тревите изгорели,под краката земята пръщеше.
Тихо беше... Нито птици, нито вятър, едно листенце
не се поклащаше. Само силен плач проряза тишината,
сякаш искаше да събуди душата... ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация