Седя си аз сега в бабината къща,
Запустяла през изминалите дни.
Мисля си как ни един миг се не връща,
Отлетял тъй бърже с дедите ни.

Оглеждам се в празните й стаи,
В обраслия с бурени двор,
Спомням си как баба викаше ни "лентяи",
И въпреки това не си давахме много зор.

Напълниха се очите ми със сълзи,
Тъга по едно щастливо детство,
Липсват ми старите младини,
Но, уви, нищо не е вечно.

Седя си аз сега в бабината къща,
Завърнала се в родния си дом,
Усещам как баба силно ме прегръща,
Усмихвам й се с дълбок поклон!

Vicky's Poetry