Балада за старата бяла кола
На тротоара,
в пълна немара,
на сянка под старо дърво,
стои изоставено
от всички забравено
подобие на возило.
И няма значение
за новото време
марката – бивша и тя,
днес кой ти разбира
и кой ли се спира
пред стара съветска кола.
Не правим реклама,
но няма измама –
на тротоара така,
захвърлена, прашна
в забвение страшно
изгнива жигула една.
Наръфани джанти,
увиснали панти
и ламарини в ръжда.
Тук не само лугата
има заслуга,
но и човешка ръка.
Кой минал край нея
отпорил и взел е
по нещо ей тъй - за адет -
и тази харесвана
нявга принцеса
днес скелет е станала клет.
Проклинат мнозина,
оттам като минат,
че от години така
на тротоара,
ненужна и стара,
прави задръстване тя.
А някога с песен,
лебед понесен,
била е в щастливите дни,
щом младите пръсти,
умели, чевръсти,
отваряли двете врати.
И в унес летяла,
в обич събрала
сто коня, две млади сърца,
отзад на седалките
гукали малките
възторжени, сладки деца…
Ех , всичко мени се
и няма май смисъл -
кой вечно останал е млад!
Човекът осъден
на тленност ще бъде,
колата пък стара - на скраб!
Днес достолепните
старци приветно
изпращат пак внуци с коли,
към Запад подгонили
триста вихрени коня -
жигулата тъжно мълчи…
Но щом и последният
трамвай кротко легне
в депото да чака зора,
от сянката тъмна,
преди да се съмне,
измъква се бяла кола.
Дими тротоарът
в бензинени пари –
тя бърза, че чака я път.
Децата я чакат –
там нейде оттатък –
в сън, в спомен да дойде при тях.
Тя стръвно препуска,
за миг не изпуска
кормилото старо, добро.
Жигулката малка,
ръждясала, жалка
ще бъде с тях вечно, до гроб.
И страшна май сила
у себе си скрила е
тази семейна кола,
че граници чужди,
за „малките” в нужда
всяка нощ прекосява сама.
А сутрин спокойно,
пак тихо, достойно
на тротоара ще спре
и сянка отгоре й
дървото ще стори,
в сън спомен да й изплете.
Ден с нощ се сменява,
но вечна остава
на поста, макар в самота,
колата видение -
на три поколения
трасирала път през света.
© Венета Все права защищены