Научих се да търся среден път.
И в безсмислието смисъл да намирам.
Дори захвърлих балансиращия прът,
който ме дресираше да не умирам.
Сега вървя по крехък светъл лъч
и бездната притихналата ме чака...
Надеждата да стигна надалеч
ме води към началото на мрака.
Възторзите са някъде назад.
Нима все още помня, че ги има?
Трудно е да си зрител на парад -
на който ще опеят твойто име.