Барселона

Отливка от бронз на Колумб сочи морето
на югоизток, обратно на Новия Свят.
Земята е кръгла и отвсякъде дебне посока,
в която да тръгнеш, с повече вяра и с по-малко страх.

Тръгнахме инстинктивно към морския бряг
в събота сутрин, в последния ден от януари.
Завит още във облаци, хоризонтът пред нас
се прозяваше. Бяхме закусили хамон и сухари.

Напълнихме дробовете с въздух, обувките с пясък.
Насред зимата сърфисти играеха лениво с вълните,
гларуси кръжаха наоколо, а под тях, в златни отблясъци,
безмълвен кит, замахнал с перки, гледа към морето открито.

Градският тътен упорито назад ни придърпваше –
обратно, обратно към сушата и хорската гмеж.
Отвсякъде сгради пред нас се издигаха,
град гъстонаселен, от хиляди стъпки водовъртеж.

La Rambla, течаща на много езици река,
мозайка от хора, мозайка на Joan Miró.
За ръце хванати се носихме сред многолюдната тълпа.
От брега усмивки раздаваше Marilyn Monroe.

Тесни, засукани улици в квартала със готика,
в които посоката губи се и попадаш няколко века назад.
Дървета с мандарини – свежа, приятна екзотика
сред мрачните обятия на стария град.

Bari Gottic – каменни стени, зад които се крият
страховете и мислите на средновековните хора.
El Born – кръчма – хапки с лук и кана сангрия;
висока стая – легло, болки в краката, умора.

Скандинавци от смях се заливат в съседната стая.
Барса и Виляреал завършили красиво
с драматичен обрат. Мисли в главата витаят,
таванът високо над мен е надвесен. Заспивам…

Невиждани, приказни форми изваяни,
наситени багри, разцъфнали кръстове.
Песента на отшелника Antoni Gaudí,
изпята във камъни със заоблени ръбове.

В разноцветни, начупени парчета керамика,
грижливо подбирани, грижливо напасвани –
една хаотично подредена органика –
нова реалност, върху рани зараснали.

Sagrada Familia, Светото Семейство,
незавършена още история за баща,
майка, дете. Казват любовта е действие,
което придава смисъл на безкрайността.

Антични колони подпират небето над Font màgica.
Бяла, изкривена антена приема и предава сигнали.
На El-Prat самолети кацат, самолети излитат.
Едните какво ли ще видят, другите какво са видели?!

Бутилки от бира от кафяво стъкло, зазидани
с гърлата надолу, в земята на връх Montjuïc.
Животът е жажда. Туристи с лифта нагоре издигат се,
с телефони и камери улавят пейзажи с един click.

Под земята, с високи скорости, метролинии
превозват пътници, автомати продават билети.
Прекачване между две станции – позната мелодия.

Semi-hollow guitar and nothing else matters!

В шезлонги на площадчето до Torre Agbar
отпускаме морни тела и ядем клементини.
Разсеяно гледаме всичко наоколо и ловим лек загар.
Зимното слънце напича от небето и от стъклените витрини.

За момент от земята отлепям се и се чувствам отнесено.

Палми, с корони разрошени във всички посоки,
с отражения, вибриращи във водите на зеленото езеро.
Черници окастрени, протягат ръце да раздвижат
застоялите сокове.

Финалните метри преминаваме през Arc de triomf.
Не сме победители, не сме имали някаква цел.
Деца се катерят по мамут от времената на Flintstone.
В поза за скок над града е застинал, саламандърът от парка Güell.

Отливка от бронз на Колумб сочи морето.
Яхтите в пристана нетърпеливо поклащат тела.
Посоката е там,
накъдето те води сърцето!
Вълните и вятърът ритмично нашепват:
– Ела, ела!