Бавно се спуска нощта,
като кръв съсирва се залезът,
потъвам във черна мъгла
и няма даже звезди,
няма дори и луна...
Загубих света си,
загубих и себе си,
загубих мечтите...
Надежда бавно умря,
Надежда се свлече в прахта,
последвала свойта сестра
не намери смисъл Надежда
да живее без своята Вяра...
Вяра почина в тъга,
в печал за свойта Любов,
а нея я смаза кола -
колелата на шофьорът Живот,
освободиха последния дъх,
отпуснаха нежната гръд...
Мощна буря от лицемерни сълзи,
потопиха гроба на трите сестри,
сякаш за да ги удавят,
ако все още са живи...

Бавно се спуска нощта,
като кръв съсирва се залеза,
потъвам във черна мъгла
и няма даже звезди,
няма дори и луна...
Черната липса се впи,
като демон във мойто съзнание,
потънах бавно в мъглата
и знаех, че вече ме няма;
после не знаех дали ме е имало
и забравил своето съществуване...
спрях да мисля,
спрях да виждам,
спрях да чувам,
спрях да усещам,
спрях да знам...
спрях да съм жив...
От време на време валеше,
дори не знаех...
Спря... да знам лицемерието,
лицемерието на тези сълзи...

Бавно се спуска нощта,
като кръв съсирва се залезът,
потъвам във черна мъгла
и няма даже звезди,
няма дори и луна...
Кръвта отдавна се бе съсирила вече
грозно черна като безлунната нощ,
трупът отдавна се бе вкочанясал
и хората даже вече бяха забравили
за съществуването ми...
Полунощ отдавна премина,
нощта бе безкрайна
и нямаше как, нали съм мъртвец...
Нямаше вече и лицемерни валежи,
нямаше нищо...

Но веднъж капка роса
бавно се пропи в съсирената кръв,
разтвори я,
разтвори я...
РАЗТВОРИ Я!!!
Черното поруменя,
и даде път на първия лъч,
а лъчът погали Любов,
тя се надигна и стана,
и целуна своята Вяра,
и Вяра даде живот на Надежда...
Аз се събудих последен,
вече обграден от трите сестри...