От лилавите страни по слънчевата призма
виждаш пурпурните и лъчи все по сиви.
Горели с огън от души за отминали поклади
изпепелили мъката ти мамо и татко стари.
И пламъци обгръщат, паднали ви клони
погълнали бащини ни къщи, в пепелявата си плява.
И виждаш пушек ти, той гори сякаш гони
зелените листа от беладона и плодовете и отровни!
Но невярно и печално в теб звучи
че скръб, отровата лекува болните ти рани
явно нищо не разбираш ти-с мъртъв винаги ще РАЗГОВАРЯШ!
И към този опиат, ръка протягаш пак да се изправяш ...