Бавно потъвам във себе си,

където щастието е измислено.

Търся пак онези белези,

дето водят към нещо безсмислено.

Сърцето ми избяга,

изпариха се крилата му.

И следичка не остана...

Господи, душата му...

Хвърлих в нея искрата...

Моята угасва.

Детето направи белята.

Само се наказва.

И не само себе си...

Гузно поглед сваля.

... исках да го разпаля!

Но онези белези...

Ах, невъзможното!

Защо угаснах сама?

Диря отново сложното,

придружено с тъга.