Беше нощ

и душите ни светеха -

разпилени от вятър светулки?

искри над пожар?

Днес –

души вече нямаме и

не виждаме тъмното.

Прах от души –

това ли остана?

Стърнищата нямат

нужда от пламъци.

Днес –

крачим щастливи,

вием високо,

пием праха на живота...

Нахлузваме си хомота

на участта

да бъдем асфалта

по магистралата

на Вожда.

Днес.

Не искам да мисля за Днес,

да живея - за днес,

да съществувам... Днес,

но мисля и... съществувам...

Не се гневя

и не виня

и не обичам...

да се увличам по мечти

            за бъдеще, за синьо, за свободно.

Дори не стъпвам в стъпките на спомените

            за преди –

            когато имахме желание – за друго.

Душата ми е боса и мълчи...

и не оставя ходилата си по пясъка

            към Утре.

Днес – гола съм

и с мислите си да се облека не мога.

Разбягват се –

като взривените неврони на мозък.

Или като цвета на прецъфтяло глухарче през май.