stanef (Петър Станев)
52 88
28 мар. 2010 г., 22:44

Без име 

  Поэзия » Философская
686 0 4

Дори и в ада да отида има смисъл,

aко намеря сили да обикна болката.

Защото все пак нещо трябва да обичам,

макар и да яде отвътре мислите ми...

е, може би едничката надежда още нещо да изпитам

и после сам да си разкажа тъжна приказка.

Загледан във мъртвешката, неясна светлина на изгрева,

разядена от топлата соленост на сълзите ми,

които някога завинаги ще стихнат и изсъхнат.

 

Пък другото са просто шепа паднали звезди,

отгледани от гладно, ненаситно нищо,

което тихо трополи по покрива със котките

и те след време в сянката на орех стар умират.

А аз отново съм гнездо на мислите си,

които бавно и безчувствено убиват миговете,

приличащи на слама от изсъхнали бодили.

Във тъмното на тишината вече чувам стъпките,

съзнавайки, че идват да откраднат името ми.

 

© Петър Станев Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??