Навън вали, гърми, трещи.
В мен избухват хиляди звезди.
Мъгла прегръща с бял воал моята душа.
Не искам вече да съм тук... на ничия земя.
Искам да се прибера и да видя отново своя свят.
В очите ми да бъдат отразени светлините на любимият ми град.
Сега разбирам защо музата изчезна изведнъж и все по-трудно е да пиша.
Някак душата ми затворена е и не може тя да диша.
Чудя се какво ли да напиша, листът празен ми се смее.
Знам, че за няколкото реда той единствено копнее.
А аз седя и чакам от някъде идея да ме осени...
Но колкото и да се мъча, гледам само в белите стени.
И сякаш все по-близо идват и искат те да ме премажат.
Ахх.. да можеха само да говорят... какво ли щяха да ми кажат?
И така седя си аз от часове и листът продължава да се смее.
Колкото и време да минава душата ми за муза си копнее.
Загледана в белите стени, какво да пиша пак идея нямам.
Мога единствено да чакам без да се предавам.
И така... покрай есента меланхолията ме удари.
И така без предупреждение празнотата неподготвена ме свари.
Но както есента ще си отиде, така и музата ми ще се върне.
Ще си пиша сгушена на топло, веднага щом зимен въздух ме обгърне.