Е, на... Най-инцидентно, обич,

да се прибирам вече бях избрана.
В каляска се изкиприх и потеглих.
И всичко много странно стана...
Защото все си мислех в Ада,
че някой е решил да ме изпрати
и ще се пържа и проклинам,
но знаех - ще е пълно със познати.
А,то, какво... паркирахме пред НЕГО
(невероятно, как реши да ме приеме?!)
аз коленичих, де, но се ядосвах,
за неблагоразумието му да ме вземе.
И викам си, каква небрежност.
Дано да е объркал с мен, дано!
Та, пътят ми не е довършен
и колко некоректно би било.
ТОЙ ми се смее, подиграва...
(със сълзи плакнех си очите)
и си мърморя, и се муся,
че прекрати ми с тебе дните.
ТОЙ... благ, спокоен, кротък...
ми каза: "Тебе те познавам!".
И че оттам нататък, обич,
при НЕГО аз ще пребивавам.
Погали ме за утешение,
"Герой си!" - каза полугласно.
"Каквото ти потрябва, ще го имаш!".
... И всичко стана ми тъй ясно...
Прегърбена, аз носех си крилата.
Кръстосвах разните квартали.
И криволичих изумена,
че хора - пълно, много се събрали.
С досада виждам... другите ме зяпат.
И аз понеже се приспособявам трудно,
те с ентусиазъм ме разпитват,
а аз им отговарям мудно...
че тука всъщност съм за малко
и ще отседна на квартира.
Ще пренощувам, а от утре,
животът ми наново ще стартира.
И може би звучах като глупачка,
от мен те знаели са по-добре дори,
че приблизително два века ще се чака,
тук всичко става бавничко, уви!
Е, нищо, де, ще се полутам.
И периодично се заглеждах значи,
че ти си, тъй се припознавах,
че все прегръщах разни минувачи.
О, клетият ми ти! Без теб...
Без теб такава мъчнотия
ме помрачава на моменти,
че иде ми да вия! Да убия!
Е, последното... ще бъде трудно.
Най-страшното ми беше ей това,
че нямам пулс, че нямам плът...
че съм забравена душа!
... На всички бях им много интересна.
Като "дъщерята на тъгата" заклеймена.
Какъв позор! Не е логично,
два века да стоя и все да стена.
От предложението си аз ще се възползвам.
Има нещо, дето не е дал!
(От съображения, не назовавам имена!)
ТОЙ знае сам какво е обещал!
... И таман да нахълтам,
послушно се отдръпнах от вратата.
Там е следващият "посетител",
на когото ще пречистват душата...
И моят ред дошъл е вече,
но без да съм продумала дори,
ТОЙ каза: "Три пъти годишно ще го виждаш.
Това ти е достатъчно, нали?".
Е, не дотам, но за начало,
това пък, обич, не е никак зле!
Дори ме радва тази дажба
и кръстя се, че ще те виждам аз, поне.
Маршрута още помня, обич!
ТОЙ милост имал е! Обаче...
дано не извърти нещата
и всичко да изглежда другояче!
Наум ГО критикувам, ама бързам... бързам!
И мръква се, дали си си у нас?
Тук всичко свидно ми навява мъка!
Почти пристигнах. Аз съм! Аз!
И у дома си гостка, ха, каква ирония.
А, ето те! Какво да ти река?
Ти спиш... и плачеш...
Сълзите ще ти позлатя!
Отдавна беше таз раздяла.
Ти молеше, на мира да не те оставя.
По старому изглеждаш, без промяна.
Красив си! В хубостта се давя.
ТОЙ знаел е, че имам нужда!
От мене нужда имал си и ти!
Дежурна ще те вардя, обич,
додето се развидели.
Аз още два пъти ще дойда
и после пак ще си замина.
... И докато взема да ти липсвам,
аз пак ще се завърна - догодина!