Виж как луната бавно проблясва
из замръзналите зимни дървета,
а помниш ли през есента как листата
падаха и танцуваха своя последен валс.
Летните дни, които си отидоха
и на мястото им настъпи тишина.
Спомняш ли си как тръпнех в твойте ръце,
но сега сенките се губят в светлината
и остава само самотата -
да ми напомня за миналите дни,
които искам да върна.
Иска ми се да не повтарям същите грешки,
които направих тогава.
Сега е зима и тъмнината разгръща
своята черна могъща перелина,
само пепелта от поредната цигара
догаря в нощта.
Върви, но не се обръщай назад,
страх ме е, че ще видиш сълзите ми,
които не мога да спра
и като малки капки кръв
излизат от очите ми.
Искам да те хвана за ръка
и да останем завинаги
така - дори и след смъртта!
За това, което никога няма да върна
и за този, който никога повече няма да прегърна.
Осъзнаваш ли, че сърцето ми не тупти?
Само ехото от разбитите парчета в мен кънти.
Виждаш ли, раните по моите ръце?
Те са от дните, в които се опитвах
да ти свалям звезди.
Върви, знам, че няма миналото да върна
и да мога пак да те прегърна.
Когато дойдеш, ще бъде вече късно,
ще съм някъде далеч, но ти ще си за мен
единственият човек!
След хубавите летни дни настъпи тишина
и единственият ми приятел
остана самотата, защото
аз самата бях самотата.
Тръгна в онази нощ, хлопна вратата
и остави в стаята ми
само тъга и вечна тишина.
Чаках те, да се върнеш,
но така отлитаха годините
и влачеха се мълчаливо дните,
както и нощите... със своята
призрачна тъмнина.
Обичам те, но така и не можах
да призная това.
Излъгах себе си! Излъгах и теб!
Мога без теб, това е лъжа!
Мога без усмивката ти - НЕ МОГА!
Прости ми, ако някъде сгреших,
прости ми, но не успях да намеря
изхода от лабиринта на живота,
водещ до твоето сърце!
© Нели Георгиева Все права защищены