Трудно качвам вече стълбите и спирам често-често -
душата си да събера, капнала надолу по етажите.
И толкова съм бавен, че имам време да спра и си призная честно
колко бързо остарявам. Пък кой каквото ще да каже.
И все се увеличават белите чертички по главата ми.
В този странен календар бележа всеки минал ден, тревога,
стихнал жест, поредно разминаване със славата,
сдъвкана обида, премълчани чувства и обикновена изнемога...
Само не и радости. Не и чашите сълзи и вино,
не и нощите безсънни и приятелите-неприятели...
Защо да плача за туй, което отминава - за стиховете неродени,
щом тези, които се родиха след мен, едва ли биха оцелели. ...