През горите скрити в сянка,
през поля от празнота.
Над мочурищата скверни,
с кръв пропита е калта.

Долини от мъртви рози,
черна пепел, не трева
Водещи скръбни монолози,
камъните във прахта.

Там лежи самотна сянка,
по-тъмна от нощта.
Издълбани в черен мрамор,
малък кръст и имена.

Питате се що е "вечност"?
Що е мрак? Тъга?
Една изгубена човечност,
една взаимна самота...

Всяка дума е кинжал,
вклинен във празна гръд.
Всеки писък е печал,
проправяща през сърцето път.

Тук ангели не съществуват,
няма даже и човешки същества.
Тук падащите сълзи преобразуват,
в песен, всепоглъщащата тишина.

Но моля ви, не се плашете!
Нима от призраци ви е страх?
Спрете и се замислете,
дали ние не плашим тях?

Подминете тоя гроб!
Той безименен остана...
Тоз, дето отказа да е роб,
сега тъне във забрава...

Продължете по пътеката,
през безмълвната мъгла.
Опитвайки да чуете ехото,
от туптящи, стъклени сърца...