Отново виждам те самотен да вървиш,
по пътя без посока да се скиташ,
замислен тихо, нещичко шептиш,
с отчаян поглед към нищото политаш.
За миг се спираш уморен
и глътка въздух жадно си поемаш,
толкова безличен, наранен,
парченце от живота си отнемаш.
И отново се изправяш на крака
под парещите слънчеви лъчи,
безсилен си - потъваш във вечността,
а болката отровно ти горчи!