В тъжно безвремие
спрял се е светът
и всеки ден, сякаш,
е един и същ.
Измислени хора
по въздуха вървят;
издигат се високо;
като балони се пукат.
Други пък червеите
хранят със свойта плът.
А камбаните отново
гръмогласно си звънят.
Времето се дави,
погълнало злини;
милион човешки
безсмислени съдби.
© Сюзън Смърт Все права защищены