ПОЕМА

(Писмо до моя прапрадядо)

                                   Щеше да бъде малко смешно,

                                          ако не беше много тъжно.

I.

Не те познавам. Името ти даже

не е дошло до мен, по ред причини,

но някои неща ще ти разкажа,

прадядо мой, от век и половина.

Живял си в турско. В турско и умрял си.

Животът ти е минал във робия.

Какви ли не жестокости видял си,

и ужаси, и глад, и немотия...!

Така било е... В книгите го пише.

А ние тези книги сме ги чели...

Но знаеш ли, с носталгия въздишам

по твоите години отшумели...

Не ме разбирай грешно! Свободата

не я разменям никога за иго!

Не съм глупак – на теб да дам крилата,

а ти на мене – робските вериги!!!?

По-друга е тя, моята носталгия

по времето, в което ти си патил.

Ти знаеш ли какво е то – невралгия?

Какво е – стрес до дъно да те клати?

А знаеш ли какво е революция?

И строй след строй в махало да те лашка?

Какво е политическа полюция,

в която да се гърчи гръд юнашка?!

А чувал ли си за идеология?

Е, чуй от мен какво е – празнословие.

А знаеш ли какво е демагогия?

Е казвам ти: По-страшно от окови е!

Но много се отплеснах... Няма смисъл

ума ти аз сега да занимавам

с неща, които вече съм отписал

завинаги в главата си корава...

II.

Я нещо друго да те питам:

Ти знаеш ли какво е смог да дишаш?

Това е – да те гложди във очите

и целият на сажди да миришеш!

Сега да ти разкажа за храната,

която консумираме отскоро.

Манна небесна тя е за червата!

Такава като нея няма втора!

Например да ти кажа за месото.

От фризер ни го вадят – в магазина.

Понякога е мръзнало – горкото,

със месеци, та даже и с години...

Отскоро ни примамват с чуждестранско,

кой може да ти каже от кога е?

И кенгурско ли е или кайманско?

Или от щраус? – Само дявол знае.

Ядем и пием всякакви боклуци –

нитрати, диоксини, пестициди,

Нагъваме свръх соеви суджуци

и пилета, ухаещи на миди.

А хляба си отдавна не го месим.

За него ръсим всеки ден парици.

Какво ли няма в него: и овес, и

добавки всевъзможни, даже трици!

Бил вреден и опасен, казват, хляба!

Особено, ако е и вкусен!

Къде остана оня хляб на баба...?!

Намазан с мас и с чубрица поръсен?!

Домати има! Даже посред зима!

И имат вкус. Но не и на домати.

И много други парадокси има!

Например и чернобилски салати...

Разбра ли, прадядо – правнук ти

отдавна не е хапвал нищо свястно!

Ядем модифицирани продукти!

И болки ни пронизват ежечасно!

Водата не е същата, която

и ти си пил на времето. България

с вода била е винаги богата!

Това се знае в двете полушария...

Но ти си пил вода и от реката,

без страх, че може болест да те хване!

От извор, изненадал те в гората,

или пък у дома си от герана.

А ние си отровихме горите!

Реките ни са бозави мътилки!

Вода не пием вече от чешмите,

а само от пластмасови бутилки!

Които после век ще украсяват

реки, полета, пътища, балкани,

издигащи така, за чест и слава,

един пиедестал на глупостта ни!

III.

Писмото ми май доста се проточи.

Но свършвам вече. Само още нещо.

Защото няма как да го прескоча.

Това е нещо... даже и и зловещо.

Напук на всяка логика, човекът

наместо своя дух да извисява,

той с времето, уви, полека-лека

все по-жестоко се видиотява!

Нормалното сега е ненормално.

А всяко ненормално е... модерно.

А стане ли модерното – банално,

се търси вече друго нещо – скверно!

Какво да ти разказвам? За това, че

убива някой ей така, за гъдел?!

Че изверг изнасилва пеленаче?

И после няма кой да го осъди?!

Че друг, избягал скоро от затвора,

старица стогодишна осквернява!

И после няма кой да го разпори!

Защото той това и заслужава!

Че друг извратеняк деца създава,

от собственото си дете! И то с години!

И тази гнусотия се прощава,

защото е била между роднини!!?

Дори и срещу майката-природа

човекът безразсъдно се опълчи...

И днес, невъзмутимо пред народа,

във гей парад неистово се кълчи!

И двата пола, хомосексуално

със бракове се свързват помежду си!

Сам папата дори, патриархално

с „елей” анатемосващ ги поръси!

IV.

А иначе... годините минават...

Животът като конски впряг препуска!

И колкото човек позастарява,

по-малко му се този свят напуска...

И аз позастарях. И то не малко.

Събития ме жегнаха в зенита

на моите години... Твърде жалко!

Но въпреки това се окопитих...

За себе си какво да ти разправям?

От трудното огнище на живота

със голи пръсти хляба си изравям.

И все съм си на нулевата кота!

От тотото шестица не улучих.

Дори не съм улучвал и петица...

Карък съм си... Но, слава Богу, случих

със предана жена и две дечица!

А те пък народиха после внуци,

за радост и разтуха – четирима!

Така че в тоя свят и за каръци

по някой път и щастийце има!

V.

Но другото по-важно е, че смогнах,

от ударите в гръб да се изправя!

Не ми помогна Бог, а ми помогна

това, че съм филиз от плът корава.

От тебе също нещо съм закачил,

прадядо мой от век и половина...

Разказах ти за „туй що душа плаче”...

Но иначе, не всичко е в руини!

Не всичко е изпортено! Напротив!

За хубавото друг път ще ти кажа.

Бъди спокоен! Още тачим Ботев

и Левски! И останалите даже...

Ще спра дотук. Там някъде те виждам –

брадата си комитска да развяваш...

Макар и не за всичко, ти завиждам...

Поне не са те лъгали тогава...

Не знам дали си в ада или в рая,

но искам да ти кажа на разлъка,

че твоя правнук, почти на края

на хаоса – живот, си взе поука.

За нищо вече днес не се тревожа,

та всяка моя рана – ръб да хване!

В душевния си хаос – ред да сложа

и вече да не бия барабана!

Каквото е било – било. До тука!

На всяко нещо му се вижда края!

Защото няма жал или пък мъка,

в които да не съм си взимал пая!

Така, че щом петел закукурига

и будната ми мисъл заскрибуца,

прекрачил всяка болка, ще се вдигам

и кон ще впрягам в старата каруца!