Тук съм, бледнееща, невидима за хората,
излишно е да описвам умората, тревогата.
Понякога, ще ми се за миг да се вгледат в мен,
да забележат от тях страха породен.
Мисля, че навярно тъгувам, тъгувам отчасти.
От всякъде извират красавици спящи.
Те умеят да намигват, умеят да се "свалят",
а мен досущ локва, всички заобикалят.
Днешните принцове са същински тирани,
движат по пътища от егото си застлани.
А скромните господа ще се покажат едва ли,
не ще те посмеят, вече са разбрали...
С рози и шоколад дори усилия да полагат,
високо рейнтинговите дами, рога ще им слагат.
Идва му времето, отказвам се, и те се отказват,
за юношеството си след време едва ли ще разказват.
И така, някои от нас насред пейзажа бледнеят,
а дали вътрешно изобщо жадуват да оцелеят?