Насред нощта изгря звезда,
копринена завеса падна изведнъж.
Маскирана в капана на съня,
бленува да те зърне не веднъж.

Кристално стичат се лъчите,
луната сякаш сълзи сипе!
И сянка бледа, поглежда към ъглите,
с безличния си поглед търси... Вижте!

През призмата неземна,
фантазията реалност става!
Мечтите пишат се за двама,
искрици тлеят в душата ми свещена!

Сърцето, знаеш, от болка страда,
лицето, знаеш, не скрива самотата...
Да те зърне - една му е мечтата,
да те целуне - сърце му радост дава!

Да помни всяка твоя дума,
в спомена любим вечно да те чува!
И в необятната шир да чувства,
любовта ти неизменна как щурмува!