В тишината, на залъци едри, корави,
преглъща прожекторът тъмнината лютива,
като кал е полепнала, по очите му пари,
че театърът, куцайки днес, си отива.
Декорите спят задкулисно във мрака,
проскърцват от болка ръждясали стави,
дъждовните капки плачат сами по капака
на театъра празен, пустящ, изоставен.
Молците пируват в гардероба мухлясал,
костюмите зъзнат без допир на кожа,
забравени сенки във тях буренясват...
На Мелпомена опряха ù в гърлото ножа.
В гримьорните прашни актьори не влизат,
боледуват завесите без дим от цигари,
кънтят коридорите, смъртно пронизани,
че театърът стар днес е забравен.
Дали ме има още, щом театъра го няма...?
Къде да пренощувам без подслон...?
Дълъг монолог от болка произнасям
и знам, ще бъде без аплаузи и поклон.
© Даниела Все права защищены