Тъй фина
е тази резбовка,
тъй изтънчена,
сякаш не е ваяна,
сякаш не е дълбана,
а е била,
винаги е била,
и преди лицето
върху което
длетото е работило,
тъй фина е...
И крий
я с грим единствено
от завистливи погледи,
пред мен открий я,
аз ценя изкуството,
ценя и болката, насладата,
усмивките и страстите,
безсънието и въпросите,
пиянството на полети
рисковани
през себе си,
почти привършили
трагично,
на косъм от пастта
на бездната,
която често се отваря
във гръдта на живите...
и нищите,
неистово щастливите,
привикнали с горчилката
на залъка,
целунали стотици
кратки вечности,
милион желания
откъснали от пръстите
и любили
през зъби сенките
отсечени,
усмихващи се
бледо от албумите...
привикнали
със рецитала на мълчания,
дори научили до стих поемите,
пресипнали
от чести повторения,
при залези нагарчащи
в които често
жужене на хладилник, само
разкъсва ужаса
на тишината...
привикнали
с мълва и вино,
чупене
на чаши,
плочи грамофонни,
стъкла,
надежди,
мисли скъпоценни
и мостове
към по-различни
избори...
Изтрий
грима, открий
ми орнаментите...
Обичам да чета
и да разбирам,
обичам да чета
дори да не разбирам,
обичам да чета поезия...
Грима изтрий
открий ми орнаментите...
резбовката им тъй изтънчена,
сякаш е била преди лицето.
© Стефан Кръстев Все права защищены