Морето се боричка като коте
със слънцето, попило във вълните.
Как искам с този ритъм доживотен
то все да ме посреща, с дъх наситен.
Петя Дубарова („Морето се боричка...“)
Аз вървя по брега на Бургас
и на плажа утеха намирам.
Аз говоря със слово, без глас,
и световните мъки разбирам.
Днес усещам – земята гори,
и очите притварям. Боли ме,
а отсреща морето бучи
и повтаря в тъгата си име.
Аз попитах защо го боли,
но морето се срина. Заплака.
От небето валяха сълзи
и сърцето залитна към мрака.
Не можа да разкаже защо
се превива от болка голяма
и да каже кога и какво
е в душата оставило рана...
То повтаря и плаче дори.
Не успява и дума да каже.
Изкрещя през сурови вълни
и разби ги безславно на плажа.
Като тътен в далечни гори,
ме изплаши морето сърдито
и разкри, че боли и боли.
То от мъка било е разбито.
То изригна – студено, само̀ –
и скалите гнева му попиха.
Аз усетих какво и защо
ще науча към края на стиха.
„Ако имаш в душата тъма,
позволи ми по пътя да светя!“ –
го помолих и секна дъжда.
То тъгува за своята... Петя...
© Димитър Драганов Все права защищены