Природата спеше,

свъси се небото.

Вятър беше,

просълзи окото.

Стана тъмно, мрачно,

оловно сиво прокълнато.

Завзе небето алчно

мракът като злото.

Вятърът бучеше,

огъна стройни дървеса.

И пак отново ехтеше,

като духове са.

А Витоша седи невъзмутима

със свойта мощ и сила.

Тя е винаги непримирима,

но със хората мила.

В нейните поли

святкат светлини.

Множество коли

шарят немирни.

Горда пак ще бъде тя,

когато бурята отмине.

На природата устоя,

но какво пък знаем ние.