Имало едно време принц красив,
не знаел той любов какво е
и самотен бил - това ранявало сърцето му жестоко.
Не трепнал той за никоя и никоя не го обикнала така,
както от приказките на него му четяли.
Имал много роби той и всички били мили.
Принцът знаел защо е и това ненавиждал.
Веднъж имало пазар на роби
зърнал той тогаз едно момиче -
невиждана красавица била,
но била различна;
дрехите ù раздрани били,
богатство имала само едно -
любовта в нейните очи четяла се.
Господарите наддавали за нея,
не искал той да си отиде тя
и за нея принцът платил безбожна цена.
Разбрал какво е любовта
и след години тя му станала жена.
Пламъкът в очите ù изчезнал
и тя станала обикновена.
Отдръпнал се от нея той,
разбрал какво е причинила любовта му
към тази външна красота.
Не издържал на мъката, на мисълта за проваления живот.
Последно го видели на бялата скала.
Той скочил - никой не разбрал защо.
На бялата скала все още паметник стои,
не от букви и не от керамика изящна,
но едно дръвче - само израснало, напомня ни за любовта.
Невиждано красиви ябълки растяли там,
но само на повърхността.
Който ги опитал, се разболявал и болезнено умирал.
Но дръвчето и до днес продължава да расте,
но на него ябълките избледняват...