БЯС В ДО МАЖОР

До днес живях без теб. Какво ти пука,

че утре ще живея пак без теб? –

лапни-шаран, захапал яка кука,

и Конник без глава в пламтяща степ.

Тъй смешно остаряващ Оцеола –

с перо в калпака, станал за джумбуш,

или – извадил шпагата си гола,

на пейката – квартален Скарамуш.

Един наивен Старец – без морето,

Граф Монте Кристо, грохнал в своя Иф.

Пич, който поживя си общо взето

с надеждата край теб да е щастлив.

По-тих от Ралф в Умиращите птици,

ще скитам като влюбен в теб глупак.

И – ЗЕК на Александър Солженицин,

ще пукна в своя варненски ГУЛАГ.

Един Балзак – с кафета в дози конски,

но само не поет... Ох, не Поет.

Или ще бъда граф Андрей Болконски,

захапал своя черен пистолет.

Ако изчезна, името помни ми –

Валери Станков – бяс във до мажор.

И аз – дори отвъд! – ще нижа рими

със гениите в ангелския хор.