Отново сме сами...

Аз и моята приятелка- СЪЛЗАТА...

Просто на по чашка пияна болка...

Отново галим се нежно,

сгушени една в друга,

като липи, молещи вятъра

за капчица любовен полъх.

И отново аз жадно пия от горчивата сълза,

а тя щедро ми дарява дори и своите деца...

Пия, а не се напивам

от соления, дълбок поток...

И пак търся да целуна

изсъхналите цветя на душата си,

и сълзата се опитва да ги възроди...

А те отдавна вече са заспали своя вечен сън -

бездиханни, сухи, сбръчкано-безцелни:

ГУБЯТ СЕ -

в дъното на тая строга душа...

Зимата минава, идва пролетта,

а никой не помръдва...

Лятото заспива в скута на своята майка - есента,

която само добавя нови листенца,

запалени в ковчега на строгата душа.

И така - аз раждам всяко цвете,

за да го изгубя,

будя после пак сълзата да го възроди,

а тя никога не е тъй сладка,

за да върне листата му...

[...]

Отново сме сами...

Аз и моята  приятелка - СЪЛЗАТА ...

Просто на по чашка,

пълна с безтегловна, чувствена, сбръчкано-безцелна

капчица ЛЮБОВ!