Земята казва: Аз ще те държа.
Дърветата казват: Аз ще те погаля.
Ръцете казват: Аз ще построя,
любов, за да мога да те изтерзая.
Луната обещава нежна нощ,
а пък тъмнината - непознати чувства.
Сенчести светлини, покрити в разкош,
обещават тази нощ за нас, но за други ще е чужда.
Тишината ни се заклева в мълчание
и ни подаравя своя буржоазъм.
Всяка част подарява своето призвание -
предчувствие, прерастнало във спазъм.
Тези ръце, тези ръце ни подаряват фигури,
фигури на прерастналата обич.
Ние, немите, сме щастливи, защото сме сигурни.
Прочитаме собствените слова във чуждия за нас повик.
Ръцете ни са най-коварното изкуство -
днес ги обичаш ,а утре... не.
Със тях изливаш страстно чувство,
но утре може би ще станат мразени от мен.
Но мен не ме интересува утре,
аз живея за сега.
Интересува ме само, че тук е
човека, когото обичам, моя човек на любовта.
Ще взема това, което ми обеща нощта.
Ще взема и ще се постарая
да те видя за момент, да те хвана за ръка.
Нощта ще запази наш`та малка тайна.
А нощта е толкова невинна,
пълна със спокойствие и блян.
Облича ни изкусно с неподправеност ефирна,
луната ни приветства, обикаля своя стан.
Човек на любовта, съжалявам, не зная как нашепваш.
Обичам само твоята изгаряща душа.
Там те гледам, а в очите ми изглеждаш
по-хубав от цялото обещание на нощта.
Любов моя, съжалявам, но не те забравих.
Съжалявам, но не посмях,
Човек на любовта, така и не те прежалих.
Не скрих и желанието да бъда с тебе пак.