... когато Той на пейката ми седна – и си запали смачкания фас,
ми идеше във тази вечер ледна на топло да го заведа у нас –
човече със намачкано сетренце, с три педи скреж по своята брада,
а Варна беше пуснала кепенци – защо самин да зъзне на студа? –
до ужас сам и чужд, и безпаричен! – да скита през света опротивял,
нали еднакво хлебецът едничък за всички грее в мировата кал? –
мълчахме си – далечни двама братя! – дечица на Вселенското яйце,
и само миг – преди да го изпратя, протегна ми замръзнали ръце
и каза тихо: – Господ е надежда, светът е обич, братко, не плачи!
На пейката ми седна Бог, изглежда! – Човекът с най-горчивите очи.