С несигурна стъпка и плаха походка,
с босите крака и старите дрипи аз крача напред.
Аз тръгвам и газя, а срещу мене купища хора
по–идеални и от всеки портрет.

Мълча и гледам с глава, наведена в земята.
Буца е заседнала във мойто гърло.
- Заминавам, майко! Изпрати си дъщерята!
...това трябваше да кажа, но ми беше трудно.

Тръгнах, майко, татко и родина!
Заминах, приятели, простете!
Отидох да търся късмет и аз в чужбина!
Вярвайте във мен, а не плачете!

Затваряйки очи, аз виждам свойте близки.
Мъчно ми е, но и зная от какво избягах.
Завинаги ще ви запомня в мойте мисли.
Но и ще запомня, че в България аз само страдах.

България, ти нищо не ми даде,
но от мене всичко взе!
Българийо, народът ти те сам предаде!
За стотинки ще те продаде!

Сега се намирам на непознато място.
Отварям очи, а пред мен голяма тълпа...
Хората ме гледат смразяващо и неприятно.
Навярно вече знаят, че съм чужденка.

От тях съм толкова различна.
Имам чувството, че съм живяла с години назад.
Тук хората се радват! За мен това е гледка доста нетипична.
Тук не те делят на беден и богат.

Усещам се толкова объркана и недодялана.
А до мен хората са внимателни, възпитани, културни.
Не съм вярвала, не съм и предполагала,
че най-накрая ще ме оценят заради постигнатите ми заслуги.

Тук хората живеят в мир и спокойствие,
докато българите тънем в немотия.
Няма по-голямо удоволствие
от това българин да ти помогне във чужбина.

България ме откъсна и ме направи чужда,
докато в чужбина ме приеха като своя.
В България аз бях нищожна, непотребна и ненужна,
аз бях една българка без никаква опора!
 
Защо тогава не мога да забравя
българските рози, бабината баница и селския уют?
Нищо от България не ни остана!!!
Взеха ни дори и майчиния скут.

Защо тогава в чуждата страна аз виждам своята?
Защо във чуждите очи аз виждам родните?
Така и си живея със иронията
да бъда "своя за чуждите" и "чужда за своите"!

Ние, българите, сме скитници в чужбина.
Пръснахме се из света!
Моля се един ден да бъде променена нашата родина
и никога вече да не се почувствам ЧУЖДЕНКА!!!