Бездната която шумно зее насред царския ми друм
постлан с дълбоки пропасти от нощното мъртвило
поредна вечер пълня с пепелта на обгорял тютюн
чийто дъх превръща ме в ковано майсторски кандило.
Сновейки в аромата на катранените изпарения
вдишвам несравнимото среднощно безметежие
сещам се за огъня, без който ми е невъзможно
да запаля свитъка с пороци на бездънното крайбрежие.
Плътната завеса дим настига падащия хоризонт
танцувам безтегловно в красотата на неяснотата
пропастите в пътя ми изчезват в седативен смог
и пак откривам себе си в ядрото на млъглявината…