6 февр. 2009 г., 14:05
Поредният подслон ми бе последен.
Преди дори не мислех да остана.
Отдавна с гръмотевици преследвам
едно небе. И то е мойта рана.
И ме боли, когато го докосвам
с върха на изморените си пръсти.
Просмуква се по тялото до кости.
Достигам го. Но все фатално късно.
И затова за дълго не оставах.
Опустошавах хищно всеки покрив.
А в бягствата, удобни като навик,
оглеждах се наивно. Като в локва. ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация