Как ли... да нарисувам самота... в цветовете на Дъгата...
Странно е... поне така звучи... но... ще опитам...

Да започна с червено... като огнено сърце... ранено...
присвило се в пурпурно антре...
там незнайно защо... врати за него много...
чакат го да влезе... но страх голям го е сковало... и немее...

Ще поставя жълто... като слънчев лъч...
от който мъничко сме ослепели...
но пък помъдрели...
за красивото и ценното в живота..
.
После мъничко оранж... като цвета на есен...
мисли... като листа полетели...
но покой намират... върху благодатна шир...
за да ни обогатят...

Зелено... обичам този цвят... като другите... то се знай...
но появили се във самотата...
той дарява ни със чистотата...
на разума... и святостта...

Няма да забравя синьо...
като пелена от небесна шир ме е обвило...
истината да приема...
защо живея... защо творя... и за живота... като цяло...

Виолетово като уханни виолетки... иска...
да ме понесе във свят на прощка и раздели...
и как да си дариме свобода...
когато потънем в самота...

И лилавото... защо ли... със лавандула...
молиме да го нарисувам...
а то спокойно да ме извиси...
над всичко що е тленно и нищожно...

Индигово ли... то не е ли черно...
А колко бъркаме го с черно... и потъваме във забвение...
самовлюбени и горки... в съжаление и болки...
А пък то е нощното небе... с безброй звездици... помътнели...
които чакат само нас... като слънца да заблестят...

Да нарисуваш самота... със цветовете на Дъга...
то не е шега... а е трамплин за радостта...
... но само ако запазим Любовта...
Тя в спектъра е топлина... от бяла светлина...
Соня Георгиева... Сени