Какво ли би ти струвало

да пророниш още две сълзи

и да въздъхнеш?

Да спреш да жалваш себе си

и да погледнеш пак

света в очите кръвожадни...

Ще чакаш ли с мен

и утрото, и вечерта,

ако ти обещая,

че ще направя твоята съдба

някак по-добра, по-лека,

повече от всичко,

което си притежавал досега?

Или ще продължиш

да се обиждаш на живота,

че те е оставил без надежда...

Не може ли просто

да легнеш на тревата,

докато навън вали, и да съзреш

как от мъки за това,

че слънце няма, всички виждат

как лъжата ти все по-жалка става?