Кажи къде отиваш, нимфо красива?
В таз гора кога се ситен дъжд пролива,
кога най-красивото цвете разцъфтява
и с мирис омайва?
Стъпваш по тревата с крака боси,
разпиляла си по рамената медни коси.
Танцуваща, съблазнителна,
от Афродита по-пленителна.
С детска радост венци виеш
и лице сред дъбовите клони криеш.
Примамливо пееш песен
и възхваляваш Природата и тази есен.
Листата капят, пожълтели са,
усети на есенния дъжд мириса.
Да, той е благодат от лазурни небеса,
сътворени от Зевса.
Но, Дафно прекрасна - погледни -
чуждото присъствие усети.
Нададе нимфата красива вик
при вида на Аполониевия златен лик.
От Олимпа слезе той смутен.
От омайната красота пленен.
Ех, любовта дори боговете покосява,
а после ги дълбоко покрусява.
Ерос обаче, обиден на теб,
те търси навред.
И намери те, красиви Аполоне,
и сега ще отмъсти.
Ето - приготвя своята стрела -
тази, която убива любовта.
И в миг прониза на Дафна сърцето
и ужас ù покри лицето.
Бяга с нежните нозе,
скована от страха.
А Аполон след нея бяга
и ù казва да почака.
Обяснява ù се той в любов,
но нимфата не ще да чуе.
Таз стрела жестока
причини и на двамата толкоз болка.
Но Аполон е бърз, чевръст,
а Дафна падна върху земната пръст.
Вдигна очи към боговете -
молитва към тях зачете.
-Ах, превърнете ме в
цвете или дърво!
Само ме спасете от
златоликия бог!
И боговете се смилиха.
Помощта си на Дафна откриха.
Ето - ръцете ù клони стават
и листата им се раззелиняват.
В миг нимфата прекрасна
се превърна в чудно дърво
и сърцето ù е вече мъртво.
Спаси се тя.
А Аполон падна пред него на колене
и запроклина олимпийските богове.
Нежно клонче си откъсна
и от него сви венец.
-Отсега ти, дърво любимо,
Лавър ще се назоваваш
и вечно ще се раззеленяваш.
Твоите листа ще кичат
на победителите главите.
© Маргарита Все права защищены