ДЕН 

              През мъглява синева слънцето огрява

              заснежена равнина.

              Едва улавяш тих ветрец да си играе

              със заснежени клони.

              А те изведнъж събличат

              белоснежните одежди и ги захвърлят

              върху главата, раменете ти...

              Оглеждаш се, за да откриеш

              кой ли весело те предизвиква

              и в бой със снежни топки

              бърза да те върне там, откъдето

              ти не искаш да излезеш...

              Една врата е отворена...

              През нея често крадешком надзърташ...

              Ето го Детето...

              Гледаш го, махаш му с ръка,

              а то се смее, смее с вятъра

              на снежната пушилка

              след литнала шейна...

              О, мило мое, снежно детство!

              Ти си огънят в поредната ми

              зима бяла! Не ме е страх,

              защото зная – отворена е моята врата

              на детството към Рая!

              И тъй, с усмивка на уста

              ще я затворя някой ден.

              Ще си остана там – Аз – Бедна богаташка,

              живяла и обичала света

              между небето и земята!....