Тук има и вълшебство и магичност, когато мама меси пак тесто.
Аз някак си отново съм момиче, отново търся стария си дом.
И спомням си закуските с горчица и ягодови вечери с парфе,
главата как извръщах от лъжица, препълнена със агнешко шкембе...
И спомням си божественото пликче със хрупкавия зайко-байков снакс,
как скришом аз задъхана притичвах и хрупах без да чакам стартов знак.
Сърдита как с юргана се завивах, не можейки да имам нов бонбон,
в играта как със куклата красива се учех сам-сама на еталон.
Припомнях си как страдах по обрата, как плачех до забрава от инат,
когато пак ме биеше в играта големият ми, хитрият ми брат.
И ето, че гальовно ме облича декември в топъл коледен кожух.
Но Коледата вече е различна – към рая тръгна татковия дух.
А мама сякаш с него се отнесе, като снежинка бързо побеля
и вятър само спомен ú донесе от някогашни китки от цветя.
И брат ми мина трийстата аркада, косата му по мъжки оредя,
душата му, престъпно много млада, задява се напук със старостта.
И друга съм самата аз, израснах. Не търся вече кукли и игри.
Старая се сега да не угасне това, което моя свят крепи.
И Бъдни вечер е, омесвам питка. И мислено трапезата редя.
Край мене тича със развети плитки красивата ни малка дъщеря.
А някъде зад белите пердета по-бял от всякога вали снегът,
напомнящ в теб на всичките момчета, които пак на мен ще се врекат.
И нова под сърцето ще порасне от нашите сърца дете–звезда,
защото вярата ни щом не гасне, ще станат истинските чудеса.
© Камелия Виденова Все права защищены